Бърза справка в тълковния речник ни дава информация, че буквалното значение на думата “табу“ е “възбрана”. От малко по-задълбочена проверка за етимологията й разбираме, че тя произлиза от полинезийските език и култура: Първоначално понятието се е използвало, за да определи възбрана върху действие, “твърде свещено” за извършване от обикновения индивид, или пък просто е “твърде противно“.
Ако табуто бива нарушено, се е считало, че следва свръхестествено наказание върху онзи, който го е нарушил, или върху цялата общност, от която е част. Фигурите в обществото, които са определяли кои действия и теми се считат за табу, са били жреците и вождовете. Или иначе казано – религиозните и политически лидери са решавали още оттогава какво е било позволено да се говори и да се прави от обикновения човек.
Съществуването на подобни писани и неписани правила е естествено развитие на цивилизованите нации и е крайно необходимо. Но неимоверно сред тези иначе логични правила се прокрадват и концепции, които са не просто абсурдни, но и изискват от нас да не ги поставяме под въпрос, защото… така!
А това може да бъде изключително опасно, както за развитието на обществото, така и за оцеляването на отделни индивиди в него. Често тези социални норми са били неоправдани и нелогично наложени като например расизма. Макар днес в повечето държави дискриминацията на расова основа да е забранена със закон, допреди 60 години на цветнокожите хора са отричани основни човешки права, защото са считани за по-нисши от белокожите. Нима това не е било пагубно табу?